Когато гладът стане по-силен от тока

Изпаднали в нужда хора крадат стоката от ръцете или се надпреварват за изтървана монета
00-00-0000 00:00 736 0

Дора ЦВЕТКОВА, " Пазарджишка Марица"

"Гладът е по-силен от тока", гласи една сравнително млада на възраст народна мъдрост. Някои я причисляват към езика на улицата. Може и така да е. В последно време доста често се върти в главата ми при спомена за някои шокиращи ситуации в обичайното ми всекидневие. Случки, повече приличащи на сюжети за филмите на Чарли Чаплин. И каквито не съм си и помисляла, че мога да видя в реалността, в нашата европейска уж страна, в нашия град, в днешно време, когато представителите на властта един през друг тръбят каква социална политика са правили или се гласят да правят. И особено преди избори, при натрапващите се обещания за 300 лева минимална пенсия и главозамайващи суми като минимална работна заплата.    

Вървя по Мехкемето и бързам. Много. Вече съм забравила къде съм отивала в този момент. Явно е трябвало пътьом да купя нещо. Спомням си как в движение вадя монети от дамската си чанта и докато ги броя, 20 стотинки падат пред краката ми. Преди да съм успяла да се наведа, непознат мъж на около 40 се стрелва като сокол и с премерено движение гивзема. Няма и намерение да ми ги даде. Поглежда ме право в очите. Погледът му ме кара да занемея като хипнотизирана. В него се чете колко му е нужна тази монета. Сякаш без думи моли: Нищо не казвай, не ме излагай пред другите! Не си и помислям да кажа каквото и да било. Човекът се свива от неудобство в яката на шубата си и превит почти надве бърза да се скрие в тълпата.

И до днес не съм забравила как изглежда. Нито ми излиза от главата първата мисъл, стрелнала се в онзи момент през мозъка ми - той няма как да се нахрани с тези 20 стотинки. С тях може да купи само евтина вафла с грозен вкус на химия.

Макар да не сме в голям град, повече не съм го виждала. Иначе любопитството би надделяло и бих го попитала какво го е накарало да постъпи така, да се подложи на това унижение, как може да му се помогне...

"Оскотяваме бавно", с ирония коментират по-късно случката мои приятели. За тях нещата може би изглеждат така. Дали са прави? Оскотелият от глад е способен да си открадне, да те измами, да прекрачи границите на закона, за да получи повече. Оскотял бих нарекла младежа, който иска три кутии цигари от продавачка на павилион, след което поръчва принцеса, а докато жената се суети да я пече, изчезва с цигарите, без да плати - и това е действителен случай. Съхранилият жалките останки от човешкото си достойнство се навежда за изтърваната монета. С надеждата, че за околните ще изглежда сякаш той я е изпуснал, а аз случайно съм била наблизо.

Подобна история с неочакван край имам и с едно обичайно започнало вечерно пазаруване. Тръгвам си от работа и се отбивам в малък магазин, доста посещаван от клиентела заради ниските си цени. И тази вечер между регалите е навалица. Слаломирам между разглеждащите стоките по стелажите, за да се добера да фризерите с риба. Избирам си две замразени скумрии. Следва нов слалом до касите. Там също опашките са внушителни. Затова бързам да платя и се изтеглям от тълпата, преди да съм прибрала покупките. Навън ги оставям на перваза на прозореца, за да си извадя найлонова торбичка. Ровя известно време в чантата си, а когато се обръщам, едната риба я няма. Студено е, тъмно е, улицата е празна. Виждам само една фигура на прегърбен възрастен човек, бързащ панически по тротоара. От страх да не се развикам след него и да го изложа - поне така мисля сега. Тогава за пореден път бях толкова изненадана, че не можах да мисля. Нито да викам, както може би биха постъпили други.

После - часове по-късно - много пъти съм прехвърляла през главата си и тази случка. Реално погледнато, човекът е можел да се възползва по-добре от моментното ми невнимание и да вземе всичките ми покупки. Можел е ловко да дръпне и дамската ми чанта с пари, вещи, които е можел да продаде и да получи повече. Но явно не е искал. Целта му е била не да краде, а само да се нахрани. Взел е само толкова, колкото му е нужно за моментното оцеляване. Иначе почти всички прецениха и тази постъпка като оскотяване.  

Ненавиждам тарикатлъка на просяците и особено на онези, чиито лица са ни толкова познати от всекидневните нежелани срещи, че едва ли не ни идва да им кажем "Здрасти!". Измежду тях обаче има един, който не държи да получи пари. 

И може би затова никой не му отказва. На молба като "Гладен съм!" и говорещия същото поглед, вперен в закуската в ръцете ти няма как да кажеш "Не". Трябва да нямаш сърце, за да постъпиш така. Уважавам този човек, защото и при него, както и при другите двама, гладът още не е станал по-силен от тока. Поне не дотолкова, че да не обмисля поведението си и да върши безобразия. И въпреки мизерията не е допуснал оскотяването на душата си.

Същото може да се каже и за познатия на целия град клошар Сашко. Онзи, с вечно рошавите коса и брада, синеокият, слабичкият, дето все чете вестници, намерени в кошовете или подарени от работещите в близки обекти. Сашко никога не проси и не иска подаяния. Ако намери нещо чуждо, търси на кого трябва да го върне. Преживява от парите, които му дават срещу работа собственици на заведения или от предадените кашони, които старателно трупа при входа на Битовия комбинат.

Често си мисля, че незаслужено презираме хора, ако сме ги видели да изпаднат в такава нищета. Вероятно защото на чужд гръб и сто тояги са малко. Или на чужд стомах и сто дни глад са малко, казано перифразирано. Те обаче са клетниците на нашето време. Готови да продадат дори зъбите си като отчаяната майка Фантин, но да опазят останките от човешкото си достойнство, да не крадат, да не просят, да не вредят./Пазарджишка Марица


Седмични издания