Аристократът на живописта

Култура

от Хари Харалампиев 59 прегледа 0

Казват, че роднинството е повеля на кръвта, а приятелството – дар на съдбата. Бях си поставил, на пръв поглед непосилна задача, да съхраня жива паметта си и да се боря против забравата.

Според Емил Чоран „Паметта е основанието за почтен живот”. Връзките между хората са нещо по-трайно от физическото им съществуване. Те живеят сами за себе си.

Подреждайки в моя иконостас образите на свидни до сърцето ми хора, в него без съмнение ще бъде Никола Манев – аристократът на духа и живописта.

Връщайки се назад във времето, спомените нахлуват във вече носталгичната ми памет и напомнят, че приятелството е убежище на душата и за това, длъжни сме да не го опетним.

Помня деня и мястото на нашето запознанство – в Пазарджишката галерия „Огнян Боев”.

В срещите и разговорите ни Манев споделяше, че е приел рисуването като морална необходимост. И затова изкуството му приканва към вглъбяване и тишина.

За него живописта беше начин на живот, а рисуването – битие. Към платното пристъпваше с вдъхновение. Дори и тогава, когато го споходи коварната болест.

Ален Боске, проникновеният изследовател на Никола Маневата живопис беше казал: „Създаденото от художника са крайпътни знаци към истинското живописване. И затова Манев не принадлежи единствено на България. Той притежава привилегията да е гражданин на света.”

Нерядко водехме телефонни разговори – той от далечния Париж, а аз от родния му Пазарджик.

Винаги звучеше бодро. И нито сянка на безметежност. И тогава, когато се засилваха коварните убождания на болестта. А тя беше опустошителна, ненавременна и трагична.

Манев имаше сърце и памет за доброто. Казваше: „Приятелю, постоянната сериозност е белег за посредственост”. Цитираше Волтер. И продължаваше: „Най-строгият и хладнокръвен съдник на изкуството е човешката съвест”.

Презираше завистта. Знаеше, че тя изпепелява душата, че най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта.

За него характерни бяха неподправената любезност и непрекъснатата му заетост с трескава творческа дейност.

Споделяше, че Пазарджик е помогнал да разбере и опознае себе си. На този град той дари тридесет платна, от които лъха бляскава живопис.

Това беше жест, който ще остане в благородната памет на неговите съграждани. Чрез дарението той върна духовната им тревога, събуди ги за духовно стремление.

Манев държеше сметка за морала на живописта. И като всеки голям творец създаде една нова вселена – тази на истинската живопис.

Често се шегуваше, казвайки: „Умерената доза оптимизъм може да бъде обаятелна”.

През летните месеци не обичаше да пребивава в столичния град. Казваше: „В този период София прилича на отегчена и занемарила се жена. Чирпан, Варна и Пазарджик са друго нещо.”

Художникът държеше на почтеността в човешките отношения. Знаеше, че почтеността е пожизнен имунитет, какъвто притежаваше.

И като всеки високо надарен творец, нерядко се разхождаше в компанията на своите блянове. За него основни начала за духовна извисеност бяха любов към ближния, търпимост и всеопрощение.

Напомняше, че животът се пише на чисто. Беше свободолюбива, чиста и светла личност, от която лъхаше артистизъм и аристократизъм. Злото и грозното му бяха чужди.

Той не е сред нас. Когато хора като Никола Манев преминат на отвъдния бряг, ние, българите, оставаме с един човек по-малко.

В личен план осиротях. Помня казаното от Зенон: „Приятелството е другото аз”.

Коментари