Милост за талантите ни, чуйте как хубаво пеят химна

Коментари

от Георги Петров 612 прегледа 0

Милост за талантите ни, чуйте как хубаво пеят химна

Протестират музикантите от Българското национално радио (БНР). Защото заплатите им са по-малки от тези на боклукчиите. Не че боклукчиите не са нужни, дори напротив. Но музикантите от БНР са хора с талант. Този даден им от Бога техен талант е доразвиван с дългогодишен упорит труд. И какво има налице? Заплата, която ги държи на границата на риска с бедността.

А как хубаво пеят химна в началото на протестите си тези талантливи и жестоко ощетени хора!

Дано талантът им да им помогне да се доберат до човешките си искания!

Това не е само празно пожелание. Историците на Родопите около Чепеларе и Девин разказват за действителен случай, когато през 1917 година музикалната дарба на осъден на смърт чрез разстрел пред строя за назидание чепеларски гайдар е спасила своя и на още четирима набори живот.

Михаил Киряков е името на легендарния гайдар. Той е участник във всичките войни, белязали на Балканите началото на миналия век. Легендата твърди, че той не е бил дезертьор, а ранен и объркан се е укривал, за да не попадне в плен. Да, но командването решава, че той и още десетина други войници са дезертирали, и като ги залавя, ги осъжда на смърт чрез разстрел пред строя. За назидание!

Няколко от осъдените падат след залповия огън в предварително изкопания трап, преди да дойде редът на чепелареца Михаил Киряков. Питат го какво е последното му желание. Преди него осъдените искали глътка ракия или да изпушат цигара. Гайдарят поискал да развържат ръцете му и да му донесат гайдата, за да изсвири любимата си песен „Сивковскана чоста гора”.

Членовете на импровизирания военен трибунал се стъписали в началото от необичайното последно желание, но го разрешили.

И гайдарят засвирил песента, която, като се свири и пее, говори:

„Мила ми е, мамо, драчка ми е Сивковскана, мамо, чоста гора, дет са рано, мамо, разлистнува, рано, мамо, по Гергьовден и по-рано, мамо, по Благовец”.

Песента слави намиращата се и днес над Чепеларе гора, но възпява живота. И днес родопчани я пеят с душа и сърце. А докато я свирил тогава обреченият гайдар, и войниците, и офицерите, минали вече през много кръв, сълзи и смърт, неусетно и за самите себе си се просълзили.

После някой в унеса си извикал:”Милост!”. Строят, без да му е командвано, заскандирал: ”Милост!Милост!”. И трибуналът, сигурно размекнат също от песента, отменил присъдите на останалите петима осъдени.

Дарбата, дадена от Бога, може да е чудодейна. Дано това да помогне и на музикантите от БНР. Тези малки заплати, на които са ги оставили да свирят и пеят на обезверения български народ у нас и по чужбина, са си днешният еквивалент на някогашното военновременно разстрелване за назидание. Талантливият човек да живее цял месец с джобните на един бездарник, докопал се със зъби и нокти до властова позиция. На която е полезен за себе си, но вреди на всички останали!

Пожелаваме по-добри дни на талантите, но със свито сърце. Готвят се за протест и метеоролозите от БАН. И те ни предсказват времето и на нас, гражданите, и на стопанските субекти, и на военните, и на всички други почти за бог да прости, както се казва в крайните квартали. И техните заплати са символични и както се изразяват мои приятели, не са предназначени да задоволят житейските потребности на упражняващите ги, а за да предпазят работодателите им ( т.е. държавата) от обвинението, че в XXI век използва робски труд.

Виждате и още ще виждате, че протестите ще следват един след друг. Работещите в много сектори са ощетени. Първите протестиращи получиха по нещичко. Естествено е да поискат и другите.

Това, което правителството задели, за да затваря скандиращите усти на протестиращите, не е малко. Но не е малко като ресурс, изведен от икономическия живот и недопринасящ развитие. И сто пъти да е по-голям, той пак няма да засити исканията на протестиращите, защото те не са и не могат да бъдат еднократни и с твърда граница. Бедността ражда бедност.

Вестникът ни съобщи, че се рушат и стават все по-опасни стълбищата на Бетонния мост. Той е строен през двадесетте години на миналия век, за да могат да извозват през него каруцарите тухлите и керемидите от фабриката на Калпакчиев. Май самият Калпакчиев го е строил. Модернизиран беше през 80-те години, за да се извозва през него продукцията на Южната индустриална зона. Сега се руши, не се поддържа, защото било предвидено да се събаря.

Не защото е предвидено да се разрушава, защото няма пари да се поддържа. От бедността на държавата и общината е!

За нас, поживелите по-дълго, той е символ на бедността. През него преминаваха, тракайки с налъмите си, майките ни, когато сутрин отиваха на работа в тютюневите складове и вечер, когато се връщаха.

Той, също като квартала южно от ул. „Иван Вазов”, миришеше на суров, или по- точно на ферментиращ тютюн. На това миришеха и дрехите на майките ни. И къщичките ни миришеха на такъв тютюн. И душите на хората в кварталите „Христо Ботев” и „Борислав” миришеха на такъв тютюн. И на бедност миришеха! На жестока бедност!

Претенциозни хора решиха, че остатъците от тютюневите складове могат да се превърнат в културни центрове. И заскандираха желанията си миришещият някога на тютюн град да замирише на опера и художествени изложби. В изблиците си някои дори пишеха и казваха, че онази миризма на тютюн им е била приятна. Което за нас си е доказателство, че никога не са я помирисвали.

Тези дни писател с име в нашия град им каза, че сгради, в които дълги години са живели мъката и умората, не ще могат да задишат „парфюмен аромат”, както се е изразил поетът. Ала и да не беше им го казал писателят, пак нямаше нищо да се получи с т.нар. Тютюнев град. Държавата и общината ни са бедни.

През 70-те години на миналия век, когато се прокарваше подлезът, северно от Централна поща, се изхвърлиха на боклука безценни артефакти от Античния форум. Единствена Велислава Дърева тогава има куража да възнегодува от тази варварщина на страниците на тогавашния седмичник „Комсомолска искра”.

Ние от Пловдивското журналистическо смирение тогава очаквахме тя да бъде разстреляна пред строя за назидание. За да получим някакво оправдание (поне през себе си) за собственото си малодушие.

Тогавашният партиен лидер, най-важният човек в областта - Иван Панев, просто каза: ”Старините си могат да пазят само богатите държави. Ние не сме богата държава”.

Иван Панев от доста време е в историята, но държавата ни продължава да е бедна. Дори става по-бедна. Тази бедност прогонва в чужбина талантите ни. Но и Тютюнев град като културен център няма да имаме. Та ние нямаме пари да позакърпим стълбищата на Бетонния мост. За да не си строши крака някой сиромах, който ходи пеша, защото не може да си плати билетче в градския транспорт.

Няма да е скоро и времето, когато държавата ни ще започне да забогатява. По какво съдим ли?

Богатите държави са превърнали станалите ненужни индустриални квартали в културни и атракционни центрове, като за това са похарчили много пари. Но са били управлявани кадърно и са могли да ги осигурят тези пари.

У нас в предишното политическо време управниците си симулираха кадърност, като си отглеждаха клакьори, които да ги аплодират. Отрекохме ги, но само ние, неуправниците. Днешните наши управници ги наследиха.

У нас се проведе тези дни Европейска младежка конференция под патронажа на Българското европредседателство. Стана ясно,че организаторите на конференцията от наша страна, т.е. Министерството на младежта и спорта, са осигурили клакьори, които да стават на крака и да аплодират, когато пред участниците в конференцията се изправя някой от властта.

Ала нали фалшивият ентусиазъм уж беше осъден на позор! Не, мимикрирал е и се е възродил. Кътали са го в душичките си стремящите се към властта бездарници. На които по площадите днес талантите ни талантливо и затрогващо пеят химна, за да ги омилостивят.

Коментари