Писма от Варвара: Бог ще си прибере вересиите

За някои раят е на земята, а за други адът е винаги днес

Коментари

от Гергана Бонева 2995 прегледа 0

„Дано само да няма много хора в магазина!”. Това си мисля, докато със свито сърце и сведена глава крача към магазина. Мразя да правя вересии. Мразя да взимам заеми. Ненавиждам да съм длъжна на някого с нещо!

Но няма начин... Трябва да взема кисело мляко на дъщеря ми, а всичките ни пари отидоха за болничен престой, лекарства, памперси, мокри кърпи, храна от детската кухня и някой и друг лев за храна за нас.

Крача по пустия селски път, планината хвърля хладната си сянка върху мен и ми шепти с клони и дървета: „Спокойно, някой ден всичко ще се оправи”. Ще се оправи, ще се оправи, колко да се оправи? Няма как да щракнем с пръсти и България да се превърне в Швейцария, а Варвара в Женева или поне в Нион. Все няма да ни достигат парите в някакъв момент. Освен ако не спечеля шестица от тотото или не развия собствен бизнес. Но шансът е едно на милион, поне за човек с моя късмет...

Най-големият ми страх се сбъдва. Магазинът е пълен с хора. Наредили са се на опашка и почти всички вадят пари, за да платят това, което са закупили. А аз имам някакви жълти стотинки в джоба. Няма да ми стигнат. Докато се редя на опашка с ужас установявам, че зад мен на опашката пристъпва наш семеен приятел.

„Леле, какво ли ще си помисли сега момчето - тия са вече толкова изпаднали, че на вересия са взели да пазаруват”, прескача за пореден път сърцето ми.

На тезгяха пред мен се премятат пакети с брашно, зеленчуци, кафета и цигари. Аз пък сменям всички възможни цветове на дъгата. Стомахът ми се свива, прилошава ми. Къде си имах и аз работа да пазарувам на вересия, като знам колко съм горда и колко трудно ще ми е! Но няма как, хванала съм се на хорото, ще го играя. Да бях отворила синьото слонче касичка до компютъра и да бях преброила някоя и друга стотинка. И на ситно-ситно да бях платила, пак по-добре.

Идва моят ред. Аз съм оня нам кой си по брой клиент за деня, след който продавачката почти несъзнателно мрази всички купувачи, защото не свършват, а тя трябва да им стои диван чапраз. Жената зад щанда е изнервена, червена и отпаднала. Машинално чука всичко на касовия апарат. И не стига че преди мен са минали нам колко си стотин души, от които поне една трета също са пазарували на вересия, ами и аз накрая сервирам, че ще трябва да си сторнира бележката, защото пари в мен нямам.

„Пиши ги на мъжа ми на сметката”, смотолевям и виновно прибирам двете кисели млека, единия банан и хляба в найлоновата торбичка.

„Е, защо не ми каза, преди да ги чукна!” - изнервя се продавачката. Аз потъвам някъде под тезгяха от срам и ставам по-ниска от касетките с маруля и мандарини. Какво да кажа, „А, няма проблем, ето ти четири и осемдесе.” Ама като нямам, от къде да ги дам! Освен да се пазаря да мета магазина два часа дневно близките няколко дни, че да си изработя парите. Ама кой ще ме вземе мен за метачка - кльощава, че и с дете на всичкото отгоре. А и не знам осем езика, нямам поне две магистратури и се изчервявам, като трябва да излъжа. И за метачка в магазин няма как да се класирам. Абсурд!

Жената зад щанда издишва тънка струя огън измежду стиснатите си устни и слага бележката ми в ляво от себе си, че да пише после защо, аджеба, я е чукнала на касовия апарат, пък пари не е взела. Ами как защо? Заради кифлите и тия дето им плащат силикона и после им месят месата било по Малдивите, било някъде другаде, където бъркат фолк певиците с дивите. И заради всички там останали мушмороци, които за едната минимална заплата са готови да работят така, сякаш са крепостни селяни и ще им трябват още хиляда години, преди да се осъзнаят като роби на труда. И после още хиляда години, докато един напише "Интернационала", а друг се окаже достатъчно богат и изучен, че да напише "Капиталът".

Както и да е, до 1 май е още далеко, а под главите на вестниците отдавна не пише: "Пролетарии от всички страни - съединявайте се!

Поздравявам семейния приятел, пребледняла и засрамена, и виновно напускам магазина.

Кога ще дойде заветният вторник или четвъртък в началото на месеца, че да взема своите 380 лева майчинство, че да мога да си върна вересиите?!

Но аз съм сигурна, един ден Бог ще си прибере вересиите. Не моите, а вересиите на онези, които ни принуждават да живеем, дишаме и раждаме на вересия, защото прибират от нашите пари, защото се кланят не на Бог, а на Златния Телец. И за които в библията е казано, че по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство. А те, понеже не вярват в рая на задгробния живот, са го създали за себе си на земята. Пък на нас ни остава да търсим екзистенциалния смисъл в прозрението, че адът е винаги днес.

Дано Бог да им прости, защото аз, да ме прости Бог, не мога.

Коментари