Рожденият ден на свободна България

Освободителната война оставя дълбок отпечатък в съзнанието и в душевността на българския народ

България

от Борис Димитров 2616 прегледа 0

Рожденият ден на свободна България

Освобождението на България бе победен завършек на продължилата векове революционна борба на българския народ за свобода и национална независимост. Хиляди се възправят с гърдите си, с вярата си, с решимостта си да защитят честта и славата на България. И ще се роди оня масов героизъм, на какъвто е способен само народ, живял дълго под гнета на тиранина, но запазил националната си гордост. Ще лети една Хвърковата чета, ще се вие кървавото хоро на „черните сватбари”. И ще паднат стотици и хиляди - най- достойните, най-храбрите, най- светите. Ще паднат в цвета на младостта си със зрялата помисъл  на една изключително плодоносна епоха. За да докажат с примера на саможертвата си, че истинското щастие и достойнството  на един народ е в борбата за свобода и независимост.

И като величествен епилог на Априлската епопея, една чета от родолюбци ще тръгне след сабята на своя воевода, след неговото неповторимо обаяние да целуне свещената българска земя и да остане в нея като завет и гордост.

Трудна е българската земя с бесилки и говорещи кръстове. Додимяват опожарените селища - жертвеници на българщината. Толкова хиляди жертви само от героичен Батак. Извисява се гласът на Захарий Стоянов: „На колене, любезни читателю, долу шапките! Напреде ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е честно и любящо своята родина, да присъства заедно с нас на това българско светилище”.

А откъм връх Лисец ще се въздигне пророческият глас на Бенковски: „ Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее, а на Русия - нека тя заповяда".

Цанко Дюстабанов, преди да увисне на бесилката, настоява: „Обърнете ме с лице на север. Оттам изгрява вече зората на българската свобода. Както сме на бесилките, ще посрещнем изгрева най-достойно".

Надига се съвестта на човечеството. Светът, потресен от нечуваните зверства след погрома на Априлското въстание, се вдига гневен да осъди палачите. Световната прогресивна общественост подкрепя справедливата борба на българския народ. А погледът на този народ е насочен към великата братска Русия. Търсят я по олющените карти на годишните изпити родители и ученици, спорят за нейната легендарна мощ на тайни седенки и събрания и я откриват като вяра, като надежда, за да блесне в творчеството и в поезията: „Русия! Колко ни плени, туй име свято, родно, мило!” .

Ето какво пишат българските емигранти в Гюргево: „На тебе… имаме всичката ни надежда и сега, в крайно отчаяното си положение, припадаме и молим: спаси от изтребление България. Пусни храбрата си войска да обуздае разсвирепялата турска сган и нека после се решават человеческите законни правдини на българския народ”.

А руският вестник „Голос” от 8 май 1876 г. откликва: „Желателно е, щото енергичната намеса на Русия да намери верен изход за най-бързо прекратяване на толкова дълго преживяващите се бедствия и кръвопролития”.

Западните сили се стремят да извлекат максимална полза за себе си и да отслабят руското влияние на Балканите. Цариградската конференция завършва безрезултатно. Цяла Русия кипи от негодувание и готовност да се притече на помощ. На събрания и митинги великите синове на руския народ Тургенев, Достоевски, Толстой, Менделеев заклеймяват, призовават. След като на 9 април 1877 г. Портата отхвърля направените предложения за мирно разрешаване на спорните въпроси, в утринта на 24 април в Кишинев руският император подписва Манифест за обявяване на войната. В него се изтъква: „Не за завоевание идваме, а за защита на поруганите и угнетени наши братя”. 

Войниците и целият руски народ тържествуват. Възторгът на хилядите доброволци най-пълно изразява сибирякът Алексей Макаров: „…Когато узнах, че нашите православни братя от другата страна на Черно море се борят, аз реших да помогна. Минах пеш от Сибир до Одеса, за да намеря комитета за доброволци. Приеха ме като брат и всички се радваха”.

За България тръгват видните руски художници Верешчагин, Соколов, Полонов, Ковалевски. На дълъг път поемат и редица писатели. 

Българският народ с трепет и упование очаква своя руски брат. "Българи, всички ние трябва да станем като един человек да посрещнем братски нашите освободители и да съдействаме с всички сили на руската армия", призовава в деня на войната Българският национален революционен комитет.

Оттук нататък, през целия освободителен поход в продължение на 314 дни и нощи, в студ и зной, в мъчителни преходи по долини и недостъпни планински чукари с непознат героизъм и себеотрицание, под ураган от куршуми и нечовешки изпитания, ще премине огнената линия на един невероятен подвиг, оросена и оцветена с кръвта на  200 000 достойни синове и дъщери на руския народ. Това е поход не само през Свищов и Търново, през Плевен и Арабаконак, през Шипка и Стара Загора, а през душата и сърцето на всеки българин.

Ще се запомнят и ония последни зимни дни през януари 1878 г., когато освободителната руска войска разгръща веригите си в сърцето на равна Тракия. И тук, пред сребристата лента на Марица, тръпен и очакващ, занемял от радост, стои Татар Пазарджик.

Победоносно ще минат стройните колони на легендарните вече руски воини през земите на нашия окръг, посрещнати с неописуем възторг от населението като освободители, като родни братя.

Трети март 1878 г. стана рожден ден на свободна България, една от най-светлите дати в историята на нашия народ.

Освободителната война остави дълбок, неизличим отпечатък в съзнанието и в душевността на българския народ. Тя изпълни живота му като грандиозно събитие, като пример, като едно велико преживяване, което той предаваше от поколение на поколение. Впечатлява любовта към Русия и руския народ. И  никак не са случайни думите на Пенчо Славейков: „Русия ни освободи политически - това и децата го знаят, на нея дължим до най-голяма степен и това, което сме постигнали в културното си развитие”. 

Няма друга дата в българската история, която разпалва в сърцата ни любов и преклонение пред подвига на героите, които преди 140 години се осмелиха и тръгнаха срещу Османската империя да жертват младост и живот в името на своите братя славяни.  Иван Вазов пише: "Всички велики събития подир Освобождението бледнеят пред оня чудесен час, когато руският император стъпи на българския бряг, излъчващ обаянието и славата на едно божество, и изрече думите: „Да изпълним нашето свято призвание и да бъде свободна тази земя”.

Отбелязвайки 140 години от Освобождението, не бива да говорим само за миналото. Важно е днес, при новите реалности, да разберем, че България, а и Европа не могат да се развиват успешно без Русия и че са необходими нови икономически, културни и духовни отношения.

Важно е  да си зададем обаче въпроса: Какво е сега състоянието на българо- руските отношения? Въпросът е именно за новите възможности, защото през 29-те години на прехода с огромна сила се сринаха до неузнаваемост връзките особено в икономиките на двете държави и техния взаимен стокообмен. Този период се характеризира с постоянно намаляване на двустранния стокообмен, с нарастващо отрицателно салдо на търговския баланс и с нарушени междудържавни и регионални връзки на всички равнища.

Нека в дните на 140-годишнината от Освобождението си  припомним и думите на академик Дмитрий Лихачов - слова на признателност, уважение и призив към всички българи: „Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за онези забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век - общочовешки идеи”. Лихачов се обръща към българските студенти и младежи: „Помнете, че вие сте бъдещето на България. Вие ще живеете в 21. век - века, в който ще се решава съдбата на човечеството. Да ни има, или не. Нека бъдем оптимисти и аз съм уверен, че хуманитарната култура ще бъде на особена висота в България. България е била и ще бъде държава на духовността”. 

(Авторът е  областен представител на БРТПП за Пазарджик)

Коментари